Аз съм Ани

На 27 години, 40 дни след раждането на първото ми дете, претърпях мозъчна операция. Избирам да споделя тази история, в случай, че е полезна на някого като информация. 

Кратката история е следната:

Около 2 седмици след раждането започна много силно главоболие и замъглено, размазано виждане. През цялото време мислех, че е хормонално. Посетих различни лекари (ендокринолог, офталмолог, невролог) и накрая направих ЯМР, където се установи образование в малкия мозък, което притиска нещо и се събира течност (водейки до хидроцефалия). Наложи се наистина спешна операция. След няколко ужасни дни, срещи с лекари, чудене дали Варна, София, Турция… се оказах в София и всичко се случи бързо. Имаше 50% шанс да не е толкова лесно и просто и да трябва поставяне на шънт (тръбичка в мозъка за отичане), но се разминах само с операция и премахване на това чудо. След мъчителни седмици чакане на хистология, резултатът е пилоцитен астроцитом  (доброкачествен тумор на прост език) – най-често срещан при деца, много рядко даващ рецидив и почти на 100% успешно лечение само с операция. 

Може да съм го имала още от дете, никой не знае. Предстои ми редовно ходене на ЯМР, но за момента всичко е наред, освен че аз никак не се чувствам “както преди”,  но това е много обвързано и с бебето и новия живот. Някои от най-големите промени за мен лично бяха координация, треперене на ръцете, задъхване, промяна в говора. Всички нормални, защото тази част на мозъка отговаря за тях + бонус подуване на тялото след прием на кортикостероиди. 

Имаше една песен “не, не, не можем да сме същите”. Винаги се сещам за нея. Но и ежедневно съм благодарна – на това тяло му се случиха доста неща и да се грижа внимателно за него е водещ приоритет. Създаде дете, износи го, роди го, създава ежедневно храна за него, претърпя операция.. как да не съм мила към себе си?

А ако трябва да спомена 1 позитив и нещо, с което се гордея наистина е, че успях след цялото това преживяване да продължа да кърмя детето.  Не че е на всяка цена, но това беше нещо, което ме мотивираше и ме държеше силна. 

Моята история с диети и внимание към храната започва още в гимназията с желанието да отслабна. Няколко години спазване на 90 дневната диета, сваляне на изключително много килограми, а в позволените дни, преяждане с въглехидратни храни. Мъчение, но и изключителна стриктност и контрол. В рамките на няколко години бях стриктна, а после се връщах към яденето на всичко. Това прерастна в интерес към здравословното хранене и да започна да се интересувам повече от храната. С времето изключих всичко „вредно“, но и започнах да изключвам повече хранителни групи като въглехидрати и мазнини и да ме е страх от тях. Станах вегетарианка, а след това преминах и към веганство. Контролът ставаше все по-голям, а разрешените храни включваха главно тиквички и салати. Изпитвах страх към въглехидрати. Отслабнах изключително много, цикълът ми спря, но това сякаш нямаше значение. Започна кръговрат на преяждане, тъй като тялото ми крещеше за енергия. Тъпчех се с „позволените храни“, а след това гладувах, вървях по 10 км и исках да повръщам …. ако това ти звучи познато … повярвай ми, разбирам те! 

Така минаха няколко години от живота ми – в ограничения, страх, огромна апатия, депресия и липса на желание за каквото и да било. Лягах си с мисълта какво ще закусвам и ставах с мисълта за кантара.

Днес съм тук, за да ти кажа, че изход има. И животът е прекрасен! 

Пътят не е лесен, но с желание всичко се променя. Не е нужно храната да ни контролира. А аз никога повече няма да съм груба с тялото си след всичко, което му причиних. Години по-късно, 1 орган по-малко, месеци без репродуктивна дейности, месеци на ледени крака и заспиване в заведения, падаща коса, счупени нокти, ежедневен запек … години по-късно знам, че тялото ми винаги е искало да направи най-доброто за мен. И именно заради това сега и аз правя най-доброто за него.